Синдром на бавното осъзнаване

За втори път тази година ми застава тая буца на гърлото. Сдържам солената вода вътре и се държа мъжки. И си мисля. Какво чудо е човешкият разум. Уж ни помага да се ориентираме в ежедневието си, да разбираме света около нас, да общуваме с близките ни хора, а всъщност точно той ни пречи понякога да осъзнаваме някои неща. Наричам го Синдрома на бавното осъзнаване.

Возя се в тази кола и си отбелязвам, че страдам от този синдром. Случват ми се някакви неща, а аз реагирам някак механично. Минава време и чак тогава започвам да усещам, започвам да чувствам. Започвам да се сещам за други начини, по които съм можела да реагирам, други думи, които съм искала да кажа и друго Аз, което говори вместо това.

Защо е така? Защо масово всички започнахме да страдаме от Синдрома на бавното осъзнаване? Нима светлините на шумния град и бляскавите заведения ни отнеха правото да се взираме в красивото сияние на небесните звезди? Кога последно погледнахте към небето? Забелязвали ли сте колко е красиво и естествено. А начина, по който ви кара да се чувствате... не знам дали съм достойна да ви го описвам с думи. Просто излезте навън и вдигнете глава. Вдигнете глава от суетата, забравете какво  правите, кой е около вас и защо. Забравете с какво сте облечени, дали сте тръгнали на някъде или какви грижи имате. Небето е там винаги.
Можете ли да кажете същото и за хората?

Такива мисли ми минават и бавно осъзнавам, че таксито е спряло и съм стигнала. Плащам механично, пожелавам "лека вечер" механично и слизам механично. Не си прибирам рестото, защото съм нетърпелива. Поглеждам към небето. То си е там.

Но не мога да кажа същото за хората. И това ме прави човек. And nothing else matters.