Слонска памет

Животът е твърде кратък, за да се заключваш в едно чувство за дълго време. Не мислите ли?
Наречете го бягство от проблема, начин на оцеляване или някакъв вид еволюция на духа, няма значение.

Нямаме право, нямаме време, нямаме възможност да се фокусираме върху само едно нещо в живота си и това е точно толкова проблем, колкото и спасение.

Странни същества сме хората. Единственото, което ни разграничава от останалите създания, е че изпитваме чувства, а всъщност прекарваме целия си живот в това да потискаме тези чувства и да не им разрешаваме да вземат връх в иначе толкова подредения ни и материално богат свят.

А може би трябва да бъдем като слоновете...
Знаете ли, че слоновете плачат?
Веднъж гледах документален филм, в който се казваше, че този бозайник страда много дълго време, когато изгуби член от семейството си. Той толкова дълго време помни, че идеята за това става негов начин на живот, негова участ, с която прекарва остатъка от живота си.
И да, той плаче с истински огромни сълзи и когато за пръв път видях как изглежда ридаещ слон, сърцето ми се сви и се замислих колко отдадено и самопожертващо създание е това...

А може би трябва да бъдем като слоновете.

Колко от нас са способни дълго време да пазят едно чувство? Колко от нас бидейки лоялни и верни към другия са и всъщност лоялни и верни към себе си? Колко от нас помнят... ? Колко от нас помнят като слоновете? А колко от нас чувстват като слоновете?

Неее, не ме разбирайте погрешно. Трябва да продължим да живеем, знам. Но все пак...

Слоновете са пред изчезване. Както и слонската памет на хората.