За изборите, които правим и за това какво правят те с нас
Замисляли ли сте се понякога каква сила имат изборите, които правим в живота си и каква власт имат последствията им над нас. Сигурно сте се замисляли.
Понякога например да направиш "правилното" нещо, да постъпиш както е редно, не е достатъчно. За другите може и да бъде, но за вас не е достатъчно. Чувствате, че нещо не е наред, в душата ви се отваря малка дупка от съмнение и правилният избор, който сте направили потъва в нея.
Винаги съм твърдяла, че обща истина няма и всеки сам трябва да намери пътя си, но едно е да го кажеш, друго (и по-трудно) е реално да го направиш. Защото пътят не е прав, а в повечето случаи е лъкатушен. Колко красива дума. Лъкатушен. Ако отворите тълковния речник, срещу "лъкатуша" ще видите обяснено "движа се по зиг-заг, криволича". Та щом пътят на човека по природа е крив, извит и човекът е принуден понякога не да ходи, а да пълзи по него като пияница върху заледен паваж, то тогава защо самият човек да бъде праволинеен?
Цял живот се опитваме да се предпазим от грешките, а именно грешките ни правят това, което сме. Човекът като цяло е създаден Грешка, но това е и главната идея. Най-гениалната грешка на Висшия разум, Бог, Вселената или кой както си го нарича (в крайна сметка е едно и също).
Но да се върнем към изборите. Как тогава да ги правим? Какъв е начинът, по който да подходим, как да се отнасяме към тях. Казват, че за да успееш да чуеш шепота на сърцето си, първо трябва да се отървеш първо от егото си. Какво е его? Егото е всичко външно, което ни заобикаля. Даже бих казала всичко одушевено и неодушевено, което можем физически да докоснем. Егото са нещата, които всеки ден някой ни диктува под такта на подсъзнателния ритъм на онези иначе неказани думи, непомислени уж присъди: "Трябва да бъда успешен", "Трябва другите да ме харесват", "Трябва да имам връзка", "Трябва да уча", "Трябва да тренирам за хубаво тяло", "Трябва да съм красива"....
Искате ли да чуете нещо, от което малко ще ви олекне?
Нищо не трябва.
Когато се раждаш и плачът ти прокънти с известието, че си пристигнал на този свят, ти дават име. Това си ТИ. След това ще ти се наложи още много пъти да доказваш самоличността си и никаква лична карта няма да ти помогне. Понякога даже сам няма да си вярваш, ще се припознаваш с други, на моменти ще забрвяш и как изглеждаш. И ако имаш достатъчно смелост, някой ден ще тръгнеш да се търсиш. Да си ТИ не е даденост.
Да си ТУК е друга мъка. Когато всеки те дърпа нанякъде и дори самият ти често пъти се появяваш на различни места едновременно (квантовата физика ще ме подкрепи), това не е болест, това е неспособност да бъдеш ТУК. Как да бъдеш ТУК - на този въпрос аз не мога да отговоря. Все още се уча. А пък и да знаех, пак нямаше да ви кажа. Но едно мога да твърдя. Да си ТУК не е невъзможно.
Да си ТИ, да си ТУК не е лесно. Но е достатъчно.
Понякога например да направиш "правилното" нещо, да постъпиш както е редно, не е достатъчно. За другите може и да бъде, но за вас не е достатъчно. Чувствате, че нещо не е наред, в душата ви се отваря малка дупка от съмнение и правилният избор, който сте направили потъва в нея.
Винаги съм твърдяла, че обща истина няма и всеки сам трябва да намери пътя си, но едно е да го кажеш, друго (и по-трудно) е реално да го направиш. Защото пътят не е прав, а в повечето случаи е лъкатушен. Колко красива дума. Лъкатушен. Ако отворите тълковния речник, срещу "лъкатуша" ще видите обяснено "движа се по зиг-заг, криволича". Та щом пътят на човека по природа е крив, извит и човекът е принуден понякога не да ходи, а да пълзи по него като пияница върху заледен паваж, то тогава защо самият човек да бъде праволинеен?
Цял живот се опитваме да се предпазим от грешките, а именно грешките ни правят това, което сме. Човекът като цяло е създаден Грешка, но това е и главната идея. Най-гениалната грешка на Висшия разум, Бог, Вселената или кой както си го нарича (в крайна сметка е едно и също).
Но да се върнем към изборите. Как тогава да ги правим? Какъв е начинът, по който да подходим, как да се отнасяме към тях. Казват, че за да успееш да чуеш шепота на сърцето си, първо трябва да се отървеш първо от егото си. Какво е его? Егото е всичко външно, което ни заобикаля. Даже бих казала всичко одушевено и неодушевено, което можем физически да докоснем. Егото са нещата, които всеки ден някой ни диктува под такта на подсъзнателния ритъм на онези иначе неказани думи, непомислени уж присъди: "Трябва да бъда успешен", "Трябва другите да ме харесват", "Трябва да имам връзка", "Трябва да уча", "Трябва да тренирам за хубаво тяло", "Трябва да съм красива"....
Искате ли да чуете нещо, от което малко ще ви олекне?
Нищо не трябва.
Когато се раждаш и плачът ти прокънти с известието, че си пристигнал на този свят, ти дават име. Това си ТИ. След това ще ти се наложи още много пъти да доказваш самоличността си и никаква лична карта няма да ти помогне. Понякога даже сам няма да си вярваш, ще се припознаваш с други, на моменти ще забрвяш и как изглеждаш. И ако имаш достатъчно смелост, някой ден ще тръгнеш да се търсиш. Да си ТИ не е даденост.
Да си ТУК е друга мъка. Когато всеки те дърпа нанякъде и дори самият ти често пъти се появяваш на различни места едновременно (квантовата физика ще ме подкрепи), това не е болест, това е неспособност да бъдеш ТУК. Как да бъдеш ТУК - на този въпрос аз не мога да отговоря. Все още се уча. А пък и да знаех, пак нямаше да ви кажа. Но едно мога да твърдя. Да си ТУК не е невъзможно.
Да си ТИ, да си ТУК не е лесно. Но е достатъчно.
Коментари
Публикуване на коментар