Хубавите неща не са лесни, а лесните не са хубави
Днес животът е труден. И казвайки "животът" най-вече имам впредвид отношенията между хората. Доверието е толкова трудно за постигане, че по-скоро предпочиташ да се откажеш. Вярата е потънала някъде в мръсните подземия на подозрението. Понякога думите, които излизат от устите ни не са тези, които се въртят в главите ни, а друг път тези, които излизат от устите ни не биват чути от ушите ни.
Променяме се без да го осъзнаваме. Един ден отваряш очи и в главата ти е хаос, в ушите ти бучат изкривени думи, в душата ти гори яростен огън. Защо?
Понякога когато се молим, толкова сме се съсредоточили върху нещото, което искаме, че не виждаме истинската благословия, която идва с молитвата. Забравяме да живеем докато искаме.
Гледайки към една конкретна точка напред, забравяме да се любуваме на красотата на пътя. А Малкият принц е казал "Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч". Точно това правим. Вървим само право пред себе си. Пред собсвтените си желания, пред собствените се предразсъдъци, пред собственото си его... и накрая не стигаме никъде и сме ядосани. И вървейки само уж направо, не стигаме далеч не за друго, а защото се въртим в кръг.
И един ден се оказваш пред нов пейзаж - прекрасна слънчева градина. И ти като пилотът от Малкия принц се чудиш дали е просто мираж и дали всеки момент ще изчезне. И понеже е прекалено красиво, за да бъде истина, ти започваш да откъсваш по някое листенце, чупнеш от някое клонче, цопнеш с кални обувки с чистото езерце... просто ей така да провериш дали всичко това е реалност. Но какво правиш всъщност? В края на "проверката" се убеждаваш, че всичко е истина, но ти вече си разрушил половината красиви неща.
И Бог пак ти дава избор. Да си тръгнеш сега или да се хванеш на работа и не само да поправиш всичко разрушено от теб, но и след това всеки ден да се грижиш за градинката и да я пазиш като очите си.
Второто не е лесно, защото изисква труд, отговорност и много усилия. Освен това има риск от време на време грижейки се за слънчевата градина по невнимание или друга причина пак да я потъпчеш, настъпвайки някое нейно цвете или разпръсквайки кал върху пътечката. Такива сме хората. Не можем да избягаме от собствената си природа.
Но имаме нещо, което е дадено само на нас и на никой друг от съществата на този свят.
Право на избор.
А дали това е дар или проклятие... пак е твой избор.
Променяме се без да го осъзнаваме. Един ден отваряш очи и в главата ти е хаос, в ушите ти бучат изкривени думи, в душата ти гори яростен огън. Защо?
Понякога когато се молим, толкова сме се съсредоточили върху нещото, което искаме, че не виждаме истинската благословия, която идва с молитвата. Забравяме да живеем докато искаме.
Гледайки към една конкретна точка напред, забравяме да се любуваме на красотата на пътя. А Малкият принц е казал "Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч". Точно това правим. Вървим само право пред себе си. Пред собсвтените си желания, пред собствените се предразсъдъци, пред собственото си его... и накрая не стигаме никъде и сме ядосани. И вървейки само уж направо, не стигаме далеч не за друго, а защото се въртим в кръг.
И един ден се оказваш пред нов пейзаж - прекрасна слънчева градина. И ти като пилотът от Малкия принц се чудиш дали е просто мираж и дали всеки момент ще изчезне. И понеже е прекалено красиво, за да бъде истина, ти започваш да откъсваш по някое листенце, чупнеш от някое клонче, цопнеш с кални обувки с чистото езерце... просто ей така да провериш дали всичко това е реалност. Но какво правиш всъщност? В края на "проверката" се убеждаваш, че всичко е истина, но ти вече си разрушил половината красиви неща.
И Бог пак ти дава избор. Да си тръгнеш сега или да се хванеш на работа и не само да поправиш всичко разрушено от теб, но и след това всеки ден да се грижиш за градинката и да я пазиш като очите си.
Второто не е лесно, защото изисква труд, отговорност и много усилия. Освен това има риск от време на време грижейки се за слънчевата градина по невнимание или друга причина пак да я потъпчеш, настъпвайки някое нейно цвете или разпръсквайки кал върху пътечката. Такива сме хората. Не можем да избягаме от собствената си природа.
Но имаме нещо, което е дадено само на нас и на никой друг от съществата на този свят.
Право на избор.
А дали това е дар или проклятие... пак е твой избор.
Коментари
Публикуване на коментар