Ремзие
- На колко си години? – попита старата жена и за пръв път от много време, отговаряйки на този въпрос, се почувствах дете.
Беше далечна роднина от майчина страна, бях я виждала няколко пъти през живота си като най-ранните ми спомени за нея бяха, когато бях на около четири или пет и най-странното беше, че сега тя изглеждаше по същия начин като тогава – дребна, леко гърбава, с големи сини очи и жив поглед.
Сега тя седеше на дивана в хола срещу мен и ми разказваше за семейството си и за внуците си, а аз с лека досада я слушах и в същото време се чудех колко ли ще стои. Всъщност се беше случило да съм сама вкъщи, а тя беше дошла при майка ми. Искала да я види. Да, ама майка ми я нямаше и сега ни в клин, ни в ръкав седях с тази възрастна жена и се чудих какъв разговор бих могла да подхвана, за да не изглеждам неучтива. Тя стоеше спокойна, облечена с простички дрехи и с кърпа на главата. Докато говореше, гласът й пресипваше на моменти и затова се мъчех да я чуя какво казва. Още докато влизаше, движенията й бяха бавни и измъчени и седна с много усилия. Знаех, че живее някъде близо до нас, но като гледах скованото й и болезнено придвижване, се зачудих как изобщо се е дотътрила до тук. Изглеждаше изморена. Умора – физическа заради годините й, но и умора дълбоко в душата й, която аз не знаех, нямаше как да знам, но усещах в нея.
- Имаш ли си приятел? – попита тя и аз просто казах едно глухо „Не.”
Tя се загледа в пространството и подхвана:
- Бях останала единствената мома от моите приятели...
Направи пауза, от която разбрах, че в този момент се връщаше в онова време, а аз не казвах нищо, защото знаех, че ще продължи.
- Казвам приятели, но те бяха моите роднини. Бяха братовчедките и сестрите ми. Много ме гледаха, защото останах без майка и баща от ранна възраст, та се грижеха за мен. Най-много държеше на мен голямата ми братовчедка, дъщеря на чичо ми. Напътстваше ме и правех каквото ми каже. Никога не излезнах от думата й.
Тя отново направи пауза и можех да усетя как в спомените й избликва образа на тази братовчедка. Отново мълчах, но този път с пощипващ интерес чаках да продължи.
- Тя ме накара да започна работа в завода, за да не седя безцелно вкъщи. Носех парите си на нея, а тя ги държеше в дървен сандък с ключ. По едно време много напълнях. Спомям си... станах седемдесет и седем килограма, а бях на деветнайсет. Всичките се бяха изпоженили, а мен не ме влечеше нито мъж, нито любов. Ходехме на сватби и момичетата тазнцуваха и се веселяха. А аз обичах да се обличам хубаво, но не танцувах. Срам ме беше от чичо ми. Един ден се бях прибрала от една сватба докато момичетата бяха останали и чичо каза „Ех, Ремзие, не може ли и другите да са като теб.” Братовчедките се прибраха на залез слънце и решиха, че ще ядат баклава в леглото. Омазаха всички чаршафи и юргани със сладко. Леля голям пердах им удари...
Тя се засмя искрено на този спомен и след това отново направи пауза и стана сериозна.
- Мене ме беше страх от тъмното. Когато слънцето паднеше, не стъпвах навън. Сираче бях, страх ме беше да не падна в устите на хората.
И тя стана много сериозна, а аз почувствах прещракване дълбоко в сърцето си.
- Решиха да ме задомяват. Бил от добро семейство, рода на жената на чичо ми, красив и богат бил. Аз нямах интерес. Имах по-малка сестра, тя една вечер подхвана да ме кандърдийсва. „Луда ли си, трябва да идеш. Хубав бил, а и кола с коне имал, за тебе само питат, тебе искат.” Слушах я и си виках на акъла „Брех тая виж я, по-малка от мен, а курназ, опитва се да ме изгони от вкъщи.” Като й го казах, тя започна да пелтечи и се разплака: „Ама как, защо...”
Тя млъкна отново, изглеждаше обидена от този спомен и го преживяваше отново.
- Един ден бях излезнала навън с момичетата. Тогава той е бил там с братята си и му викали да ме взима за жена, а той им казал „Сирачето ли? Ама аз я знам, тя е много слабичка и мургава е тя.” А те на свой ред му викали: „А ти виждал ли си я наскоро каква мома е станала! Напълняла е сега и е хубава с дълга до кръста коса.” И тогава той ме угори с фаса от цигарата си.
- Как така? – за пръв път възкликнах аз в недоумение.
Тогава тя оголи леко деколтето си и показа белега, който ясно се виждаше върху кожата й.
- Нишан ми остави. Преди на него казвах „Виж как ме изгори” – оплаквах му се, а той все викаше, че не било нарочно, посочил към мен, изхвръкнала цигарата и без да иска ме белязал с угарката.
Тя отново млъкна, заровена в спомените си, а на лицето й се четеше и болка, и носталгия и любов, примесени в едно.
- Най-сетне дойдоха у нас да ме уговарят да избягам. Бяха свекърва ми, сестрите й и още една възрастна жена. Възрастната жена ми говореше. „Ти ще държиш ли на думата си” - ме попита. „Аз на думата си ще държа, но аз майка и баща нямам. – казах – Няма да бягам. Щом ме искате за булка, ще дойдете да ме искате от чичо ми. Хората знаят, че аз роднини имам.” Така и стана. Около Нова Година дойдоха. Мохабет си правиха около час, както си му е реда и накрая ме дадоха. Излизайки през вратата си виках на ум „Какво правиш, Ремзие, защо си излизаш от къщата”. Пристигнах в новия си дом цялата в треска от мъка. Ако не бях целувала ръка, щях да си тръгна веднага. Ама целувах вече. А беше и сняг до коленете...
Слушах в захлас и вече някак си не виждах възрастната жена пред себе си, а младото деветнайсет годишно момиче със същите тези воднисти очи, а в представите ми от тях текаха истински реки.
- След няколко месеца свикнах. Не ми беше криво вече. А мъжа ми не бях го виждала... – тя помисли малко. – Две години... две години и шест месеца. Беше в казармата. На мините работеше и там я е срещнал. Голяма севда си имаше. И тя сираче, но заможна била с наследство от майка и баща останало.
Тя разказваше за това без капка укорство или недоволство в тона. Сякаш това беше нещо нормално. Нещо нормално в онова време, в онзи свят. Старата жена отново млъкна, но този път паузата продължи по-дълго. За момент си помислих, че може да е забравила какво разказва, понеже обикновено така се случваше с възрастните. Но не. Тя не беше и не можеше да забрави това.
- Родих мъртво дете. – каза и в сърцето ми прещракването сега се чу като счупено стъкло. – Бях забременяла за първи път и съм била на няколко месеца, когато се качих на тавана да събирам куклите си. Паднах по стълбите и се въргалях до долу. Боля ме известно време, но не знаех, че детето в мен е умряло. Един ден тръгнах на път със свекърва ми и още една жена, която разбираше от тия неща. Много ме болеше корема. Започнах да се превивам от болки, когато жената ми каза „Моето момиче, през болницата минаваме, трябва да те видят”. Никой не знаеше, че съм там. Нали на път бях тръгнала... Лекарят каза, че детето е умряло...
Тя отново млъкна и мъката й обзе цялото и дребно същество, което стоеше пред мен.
- Тогава ми забиха нож в сърцето – тя направи жест, с който държеше невидимо острие и го насочи към гърдите си. – В утробата ми беше останала само утайка...
Помълчахме малко. Бях се откъснала изцяло от реалността и сега в съзнанието ми бучаха твърде много мисли и чувства, за да мога да кажа каквото й да е. В този момент се сетих, че някъде в книгите бях чела нещо за преклонението пред човешкото страдание и какво значеше това. Не знам как съм го интерпретирала тогава, но знам, че сега вече го разбирах. Не само. Почувствах го истински и някак мислено направих този поклон пред това страдание, пред тази жена, която седеше с воднистите си очи на дивана ми.
- Година след това родих момче. А след това още две. Бяха трудни времена, прехрана нямаше и трудно издържахме семейството. Мина време, порастнаха децата и техния кахър почнахме да берем. По две години на казарма. Шест години аз изпращах... А твоят брат на колко беше?
Зашеметена от рязката промяна на темата, в началото не разбрах въпроса. Откъсната от разказа, изведнъж трябваше внезапно да се върна в настоящето, което сега ми изглеждаше толкова бледно и маловажно.
- С три години е по-малък от мен. - казах аз и пак се чух как звуча като дете.
Старата се замисли.
- С четири години... Четири години по-малка бях от мъжа ми. Той беше на четиресет и девет когато почина. Бог да го прости...
Последва отново малката пауза, но този път усетих, че тя се опитваше да пресметне нещо. Разбрах.
- Била си на четиресет и пет. – казах
- Да! Точно така, на четиресет и пет! – възкликна тя и погледна към мен така сякаш сега за пръв път всъщност ме виждаше. – На толкова бях, когато той си отиде. Ослепя. При камбаните работеше, очите му не издържаха.
Тя изглеждаше тъжна, но и някак в покой. Опитах се да сметна горе-долу на колко години е сега и изглежда беше на около деветдесет. На тези години не й оставаше друго освен да разказва. Беше си намерила слушател, но всъщност не беше важно кой ще бъде той. Историята й трябваше да бъде чута и преживяна, а тя имаше нужда да говори. От друга страна аз и дребните ми грижи бяхме отпратени в някакъв чужд свят, в който ежедневието и смисълът му губеха значение, излъскани до съвършенство от четката на съвременния комфорт. Не знаех дали да се чувствам виновна, просветлена, щастлива или тъжна. Сякаш отново бях ученичка и ми задаваха въпрос на черната дъска, а аз не знаех отговора...
Ремзие постоя още малко, но реши, че ме е отегчила и стана да си ходи. Малко преди това обаче тя каза на глас нещото, което беше пропълзяло в главата ми по време на разказа й и сега доби съвсем реална, страшна мощ, излизайки от устата й.
- Всички тези години, колко неща видях... И сега преди да си отида, какво разбрах от този живот?
Тези нейни думи някак си се сляха със лъчите на залеза, които в същия този момент влезнаха през прозореца.
Въпросът й не беше насочен към мен, но и да беше, нямаше как да отговоря. На гърлото ми беше застанала буца, а и не знаех. Как да знам, аз бях дете.
Беше далечна роднина от майчина страна, бях я виждала няколко пъти през живота си като най-ранните ми спомени за нея бяха, когато бях на около четири или пет и най-странното беше, че сега тя изглеждаше по същия начин като тогава – дребна, леко гърбава, с големи сини очи и жив поглед.
Сега тя седеше на дивана в хола срещу мен и ми разказваше за семейството си и за внуците си, а аз с лека досада я слушах и в същото време се чудех колко ли ще стои. Всъщност се беше случило да съм сама вкъщи, а тя беше дошла при майка ми. Искала да я види. Да, ама майка ми я нямаше и сега ни в клин, ни в ръкав седях с тази възрастна жена и се чудих какъв разговор бих могла да подхвана, за да не изглеждам неучтива. Тя стоеше спокойна, облечена с простички дрехи и с кърпа на главата. Докато говореше, гласът й пресипваше на моменти и затова се мъчех да я чуя какво казва. Още докато влизаше, движенията й бяха бавни и измъчени и седна с много усилия. Знаех, че живее някъде близо до нас, но като гледах скованото й и болезнено придвижване, се зачудих как изобщо се е дотътрила до тук. Изглеждаше изморена. Умора – физическа заради годините й, но и умора дълбоко в душата й, която аз не знаех, нямаше как да знам, но усещах в нея.
- Имаш ли си приятел? – попита тя и аз просто казах едно глухо „Не.”
Tя се загледа в пространството и подхвана:
- Бях останала единствената мома от моите приятели...
Направи пауза, от която разбрах, че в този момент се връщаше в онова време, а аз не казвах нищо, защото знаех, че ще продължи.
- Казвам приятели, но те бяха моите роднини. Бяха братовчедките и сестрите ми. Много ме гледаха, защото останах без майка и баща от ранна възраст, та се грижеха за мен. Най-много държеше на мен голямата ми братовчедка, дъщеря на чичо ми. Напътстваше ме и правех каквото ми каже. Никога не излезнах от думата й.
Тя отново направи пауза и можех да усетя как в спомените й избликва образа на тази братовчедка. Отново мълчах, но този път с пощипващ интерес чаках да продължи.
- Тя ме накара да започна работа в завода, за да не седя безцелно вкъщи. Носех парите си на нея, а тя ги държеше в дървен сандък с ключ. По едно време много напълнях. Спомям си... станах седемдесет и седем килограма, а бях на деветнайсет. Всичките се бяха изпоженили, а мен не ме влечеше нито мъж, нито любов. Ходехме на сватби и момичетата тазнцуваха и се веселяха. А аз обичах да се обличам хубаво, но не танцувах. Срам ме беше от чичо ми. Един ден се бях прибрала от една сватба докато момичетата бяха останали и чичо каза „Ех, Ремзие, не може ли и другите да са като теб.” Братовчедките се прибраха на залез слънце и решиха, че ще ядат баклава в леглото. Омазаха всички чаршафи и юргани със сладко. Леля голям пердах им удари...
Тя се засмя искрено на този спомен и след това отново направи пауза и стана сериозна.
- Мене ме беше страх от тъмното. Когато слънцето паднеше, не стъпвах навън. Сираче бях, страх ме беше да не падна в устите на хората.
И тя стана много сериозна, а аз почувствах прещракване дълбоко в сърцето си.
- Решиха да ме задомяват. Бил от добро семейство, рода на жената на чичо ми, красив и богат бил. Аз нямах интерес. Имах по-малка сестра, тя една вечер подхвана да ме кандърдийсва. „Луда ли си, трябва да идеш. Хубав бил, а и кола с коне имал, за тебе само питат, тебе искат.” Слушах я и си виках на акъла „Брех тая виж я, по-малка от мен, а курназ, опитва се да ме изгони от вкъщи.” Като й го казах, тя започна да пелтечи и се разплака: „Ама как, защо...”
Тя млъкна отново, изглеждаше обидена от този спомен и го преживяваше отново.
- Един ден бях излезнала навън с момичетата. Тогава той е бил там с братята си и му викали да ме взима за жена, а той им казал „Сирачето ли? Ама аз я знам, тя е много слабичка и мургава е тя.” А те на свой ред му викали: „А ти виждал ли си я наскоро каква мома е станала! Напълняла е сега и е хубава с дълга до кръста коса.” И тогава той ме угори с фаса от цигарата си.
- Как така? – за пръв път възкликнах аз в недоумение.
Тогава тя оголи леко деколтето си и показа белега, който ясно се виждаше върху кожата й.
- Нишан ми остави. Преди на него казвах „Виж как ме изгори” – оплаквах му се, а той все викаше, че не било нарочно, посочил към мен, изхвръкнала цигарата и без да иска ме белязал с угарката.
Тя отново млъкна, заровена в спомените си, а на лицето й се четеше и болка, и носталгия и любов, примесени в едно.
- Най-сетне дойдоха у нас да ме уговарят да избягам. Бяха свекърва ми, сестрите й и още една възрастна жена. Възрастната жена ми говореше. „Ти ще държиш ли на думата си” - ме попита. „Аз на думата си ще държа, но аз майка и баща нямам. – казах – Няма да бягам. Щом ме искате за булка, ще дойдете да ме искате от чичо ми. Хората знаят, че аз роднини имам.” Така и стана. Около Нова Година дойдоха. Мохабет си правиха около час, както си му е реда и накрая ме дадоха. Излизайки през вратата си виках на ум „Какво правиш, Ремзие, защо си излизаш от къщата”. Пристигнах в новия си дом цялата в треска от мъка. Ако не бях целувала ръка, щях да си тръгна веднага. Ама целувах вече. А беше и сняг до коленете...
Слушах в захлас и вече някак си не виждах възрастната жена пред себе си, а младото деветнайсет годишно момиче със същите тези воднисти очи, а в представите ми от тях текаха истински реки.
- След няколко месеца свикнах. Не ми беше криво вече. А мъжа ми не бях го виждала... – тя помисли малко. – Две години... две години и шест месеца. Беше в казармата. На мините работеше и там я е срещнал. Голяма севда си имаше. И тя сираче, но заможна била с наследство от майка и баща останало.
Тя разказваше за това без капка укорство или недоволство в тона. Сякаш това беше нещо нормално. Нещо нормално в онова време, в онзи свят. Старата жена отново млъкна, но този път паузата продължи по-дълго. За момент си помислих, че може да е забравила какво разказва, понеже обикновено така се случваше с възрастните. Но не. Тя не беше и не можеше да забрави това.
- Родих мъртво дете. – каза и в сърцето ми прещракването сега се чу като счупено стъкло. – Бях забременяла за първи път и съм била на няколко месеца, когато се качих на тавана да събирам куклите си. Паднах по стълбите и се въргалях до долу. Боля ме известно време, но не знаех, че детето в мен е умряло. Един ден тръгнах на път със свекърва ми и още една жена, която разбираше от тия неща. Много ме болеше корема. Започнах да се превивам от болки, когато жената ми каза „Моето момиче, през болницата минаваме, трябва да те видят”. Никой не знаеше, че съм там. Нали на път бях тръгнала... Лекарят каза, че детето е умряло...
Тя отново млъкна и мъката й обзе цялото и дребно същество, което стоеше пред мен.
- Тогава ми забиха нож в сърцето – тя направи жест, с който държеше невидимо острие и го насочи към гърдите си. – В утробата ми беше останала само утайка...
Помълчахме малко. Бях се откъснала изцяло от реалността и сега в съзнанието ми бучаха твърде много мисли и чувства, за да мога да кажа каквото й да е. В този момент се сетих, че някъде в книгите бях чела нещо за преклонението пред човешкото страдание и какво значеше това. Не знам как съм го интерпретирала тогава, но знам, че сега вече го разбирах. Не само. Почувствах го истински и някак мислено направих този поклон пред това страдание, пред тази жена, която седеше с воднистите си очи на дивана ми.
- Година след това родих момче. А след това още две. Бяха трудни времена, прехрана нямаше и трудно издържахме семейството. Мина време, порастнаха децата и техния кахър почнахме да берем. По две години на казарма. Шест години аз изпращах... А твоят брат на колко беше?
Зашеметена от рязката промяна на темата, в началото не разбрах въпроса. Откъсната от разказа, изведнъж трябваше внезапно да се върна в настоящето, което сега ми изглеждаше толкова бледно и маловажно.
- С три години е по-малък от мен. - казах аз и пак се чух как звуча като дете.
Старата се замисли.
- С четири години... Четири години по-малка бях от мъжа ми. Той беше на четиресет и девет когато почина. Бог да го прости...
Последва отново малката пауза, но този път усетих, че тя се опитваше да пресметне нещо. Разбрах.
- Била си на четиресет и пет. – казах
- Да! Точно така, на четиресет и пет! – възкликна тя и погледна към мен така сякаш сега за пръв път всъщност ме виждаше. – На толкова бях, когато той си отиде. Ослепя. При камбаните работеше, очите му не издържаха.
Тя изглеждаше тъжна, но и някак в покой. Опитах се да сметна горе-долу на колко години е сега и изглежда беше на около деветдесет. На тези години не й оставаше друго освен да разказва. Беше си намерила слушател, но всъщност не беше важно кой ще бъде той. Историята й трябваше да бъде чута и преживяна, а тя имаше нужда да говори. От друга страна аз и дребните ми грижи бяхме отпратени в някакъв чужд свят, в който ежедневието и смисълът му губеха значение, излъскани до съвършенство от четката на съвременния комфорт. Не знаех дали да се чувствам виновна, просветлена, щастлива или тъжна. Сякаш отново бях ученичка и ми задаваха въпрос на черната дъска, а аз не знаех отговора...
Ремзие постоя още малко, но реши, че ме е отегчила и стана да си ходи. Малко преди това обаче тя каза на глас нещото, което беше пропълзяло в главата ми по време на разказа й и сега доби съвсем реална, страшна мощ, излизайки от устата й.
- Всички тези години, колко неща видях... И сега преди да си отида, какво разбрах от този живот?
Тези нейни думи някак си се сляха със лъчите на залеза, които в същия този момент влезнаха през прозореца.
Въпросът й не беше насочен към мен, но и да беше, нямаше как да отговоря. На гърлото ми беше застанала буца, а и не знаех. Как да знам, аз бях дете.
Коментари
Публикуване на коментар