Жажда

- Хей, Тес. Мама и татко защо ще се развеждат? Те.. не се ли обичат вече? – попита Джими по-голямата си сестра и погледна тъжно към езерото.




Двамата бяха седнали на брега да си починат, след като пробягаха целия път от вкъщи насам, заради поредния скандал на родителите им. Не искаха да ги слушат.. отново. Малкият Джими беше чул как майка му крещи „Искам развод!” и сега беше на път да се разплаче.

От своя страна Тес вече бе голяма и по-добре разбираше положението. Беше забелязала още от преди месец неразбирателствата между майка й и баща й и вече й беше трудно да издържа на среднощните крясъци, идващи от спалнята на родителите й.

Тя прегърна малкото си братче и също впери поглед в езерото. Водата беше спокойна и само тук-там се раздвижваше от играта на поповите лъжички. Слънчевите лъчи нежно докосваха повърхността на езерото и омайващо галеха телата на двете деца. Тес се унесе и й се прииска завинаги да остане тук. Нямаше викове, нямаше груби думи, нямаше тревога. Бяха само тя и мислите й.

Джими подсмръкна и нещо намокри ръката й. Веднага щом осъзна, че малкият й брат плаче, Тес излезна от унеса. Тя трябваше да го успокои. Трябваше да му даде сили, защото сега беше единственият човек, който можеше и трябваше да го направи.

- Виж, Джими. Недей да плачеш. Сега ще ти обясня.. е-ето избърши си носа. – подхвана Тес и му подаде кърпичка. Момчето се изсекна шумно и погледна очакващо с все още насълзени очи. – Мама и татко.. те все още се обичат. Просто възрастните понякога имат проблеми и за това се карат. Няма хора, които да не спорят за разни неща. Като порастнеш и ти ще се караш с твоята съпруга.

- А тя хубава ли ще е? – попита Джими и избърса с ръкав лицето си.

Тес се захили и погали косата на брат си.

- Сигурна съм, че ще е хубава. Да, много ще е красива.

- А ние ще се обичаме ли истински или ще се обичаме, но все пак ще се караме като мама и татко? – попита Джими, заинтригуван от отношенията си с бъдещата си съпруга.

Тес се замисли по въпроса, загледана в езерото и след малко се усмихна широко и заяви с уверен тон:

- Истинската любов е като водата. Тя няма вкус, мириз и не можеш да я познаеш, освен ако не отпиеш. Когато дойде време, Джими, ще отпиеш и ще разбереш. Ако все още си жаден – значи това е истинската любов.

Джими погледна объркан сестра си, погледна и езерото, след това пак сестра си и накрая каза:

- Еми аз кога ще я срещна.. нея.. ?

- О, това никой не го знае! – засмя се Тес. – Но със сигурност има още много хляб да изядеш до тогава. – после потупа Джими по рамото и се изправи. - Хайде, ставай да тръгваме към вкъщи, че скоро ще се стъмни. Дано мама и татко да не се карат вече.

Джими кимна и тръгна послушно след сестра си. Все още беше объркан.

- А защо трябва да ям само хляб? Предпочитам пържени картофки.. – промърмори той по-скоро на себе си и претича напред, за да настигне Тес.




ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО




Джими стоеше в чакалнята пред кабинета на адвоката и нервно потраквеше с крак по дървената настилка. Беше раздразнен. „Защо по дяволите отново АЗ трябва да я чакам?!” Той погледна часовника си и отбеляза петнайсет минутното й закъснение. Стана и закрачи напред-назад в тясното пространство. „Винаги аз трябва да правя компромиси! Какво си мислеше тя? Не стига, че всяка вечер работя до късно, еми и трябва да й слугувам! И после ми излиза с номера, че ние сме семейство... че всеки трябва да изпълнява задълженията си. А тя какво.. къде остават нейните задължения?! В небитието... Само където от време на време се сеща да помогне за домашните на децата! Децата.. .” При тази мисъл Джими се почувства ужасно и една добре познато болка притисна сърцето му. „Така е най-добре. За всички е най-добре.” – повтори си той многократно.

Изведнъж Джими чу стъпки и това го раздели от мислите му. Беше тя. Стоеше там най-нагло с хубавото си лице, обсипано с раздразнение и гледаше право в очите му. Гледаха се известно време, както се гледат разярени животни и най-накрая тя понече да проговори:

- Съжал...

- Закъсня с ... – Джими погледна към часовника си. – Седемнадесет минути. Поздравления! Подобряваш рекорда си!

- Имах важен ангажимент в службата. – сопна му се тя и закрачи напред. – Сега може ли да приключим това веднъж завинаги?

- О, след вас, мадам. – каза той иронично и леко се преклони пред нея, като й предостави път да мине.

Тя го погледна с изцеждащ поглед и промърмори нещо, което не се разбра какво е, но от което на всеки женен мъж би му се изправила косата. После почука на вратата и от там се показа лицето на младо момче. Джими го погледна под вдигната вежда и попита:

- Добър ден. Това не е ли кабинетът на адвокат Майкъл О`Браян?

- На точното място сте. – заяви младежът. – Господин О`Браян се обади и съобщи, че ще закъснее. Заповядайте да го почакате вътре.

- О, прекрасно! – изстена Джими.

Жена му го погледна строго и влезе в кабинета. Той я последва. Двамата съпрузи седнаха и след като младият помощник на О`Браян излезе от стаята, и двамата потънаха в тишина. Джими изсумтя, а съпругата му погледна на другата страна. След това тя подхвана да оправя яката на блузата си, макар че тя си беше напълно наред, а той поразгледа ръцете си и без да осъзнава какво прави, загриза нервно нокътя си. Чу се тих смях и Джими изненадано се обърна към жена си.

- К-какво.. ? – едва изрече той, изумен от изражението на лицето й. Той не бе я виждал да се усмихва от доста време.

- Нищо. Просто.. – зачуди се тя. – Изключително смешен си като си гризеш ноктите така... като малко детенце..

Джими погледна все така очуден към ръката си и по-точно към мястото, където някога имаше нокът и неканена усмивка се разля по лицето му. Той не вдигна главата си, а продължи да гледа надолу, от страх тя да не види малката му слабост. Замисли се. След малко всичко щеше да свърши, а той даже не знаеше дали наистина го иска. Искаше му се повече да вижда засмяното й лице. Засмяното ли.. не само. Дори и раздразненото й лице беше красиво. Имаше проблясък в главата му и той се озова на много далеч от кабинета на адвоката. Почувства позната болка и я избърса с ръкава си. „А тя хубава ли ще е?” Джими чу познатия глас, който му действаше толкова успокояващо. „... Да, много ще е красива.” Малката слабост отново се появи на лицето му.

Вратата на кабинета се отвори и Джими се оттърси от спомена.

- Господин О`Браян се обади, че ще пристигне след пет минути. Попаднал е в задръстване и моли за извинение – обясни весело младоликият помощник и продължи. – Бихте ли искали през това време нещо за пиене?

- Благодаря, за мен чаша вода. – каза жената.

- Добре. За вас, господине? – обърна се младежа към Джими.

„Вода” – помисли той и сърцето му заби силно. Най-после разбра. Осъзна думите на Тес. Онези думи от преди двадесет години, които го объркаха и същевременно го успокоиха, така сякаш той бе сигурен в достоверността им. Сега бе опитал и бе разбрал.

- Аз.. – промълви той и погледна жена си, която отвърна на погледа му. – Аз съм жаден.

Съпругата му го погледна недоумяващо и се опита да каже нещо, но тогава младежът се намеси.

- Какво желаете господине? Да донеса ли и на вас чаша вода?

- Жаден съм! – извика той и се захили с лудо изражение.

Джими хвана жена си за ръката и тя се изправи. Без да казва нищо той я прегърна, а тя все още в шок, се остави в обятията му.

- Ти си моята съпруга! Намерих те и нямам намерение да те губя. Обичам те... истиснки – каза той със същата луда усмивка, а тя сякаш през цялото време бе чакала именно тези думи.

Нямаше нужда от повече обяснения. Истинската любов беше като водата, а Джими и жена му бяха жадни. Тес беше права, а малкият й брат беше изял достатъчно хляб и пърежени картофки, за да го осъзнае.

Все още прегърнати и усмихнати, двамата съпрузи напуснаха кабинета пред изумения поглед на младия адвокатски помощник.