Немили-недраги 2014
Ако Иван Вазов днес беше жив, нямаше да седне да пише. Щеше да седне да плаче.
Седя си и се чудя как е възможно да се чувстваш изгонен от собствената си родина? Къде са майките ни, къде са бащите ни, къде са братята ни? А ние? Ние тук ли сме?
Имало е борба за свобода... някога. Това някога е останало доста далеч от нас. За какво се борим днес? За хляб. Тази борба за хляб е станала ожесточена. Няма трупове и кървави тела, но има ранени души и изцедена човечност. Има разплакани деца, има празни улици, има невинни и виновни все няма...
Преди няколко дена гледах едно момче на центъра, което свиреше на цигулка. Често го виждам. Този път се беше облякъл като Моцарт, беше се качил на малък дървен пиедестал и свиреше. Хората се снимаха с него, а той раздаваше бонбони на децата. Наблюдавах го от магазина, в който работя. И си мислех "Ха! Какво нещо! И двамата работим в момента. Аз печеля хляба, а той свобода..."
Истината е, че живеем в страната на невъзможното. Невъзможно е да си нормален, невъзможно е да си здрав, невъзможно е да учиш и да работиш, невъзможно е да учиш без да работиш, невъзможно е да работиш без да учиш. Невъзможно е да правиш това, което те кара да си щастлив.
Затова и се възхищавам на малкото хора (като този Моцарт), които правят невъзможното възможно. Ама трябва ли да е така? Ето че не всеки има тази сила и цигулка да излезе и да каже. Какво и как няма значение. Можеш да свириш, да пееш, да говориш, да пишеш.
А за тези, които ги няма? Кой слуша тяхната мелодия, разбира ли някой техния призив, четат ли се техните песни? ...
Едни казват прокудени, други осъждат - бягащи, трети са тук оставащи. Ако питате мен, всички сме просто немили-недраги.
Седя си и се чудя как е възможно да се чувстваш изгонен от собствената си родина? Къде са майките ни, къде са бащите ни, къде са братята ни? А ние? Ние тук ли сме?
Имало е борба за свобода... някога. Това някога е останало доста далеч от нас. За какво се борим днес? За хляб. Тази борба за хляб е станала ожесточена. Няма трупове и кървави тела, но има ранени души и изцедена човечност. Има разплакани деца, има празни улици, има невинни и виновни все няма...
Преди няколко дена гледах едно момче на центъра, което свиреше на цигулка. Често го виждам. Този път се беше облякъл като Моцарт, беше се качил на малък дървен пиедестал и свиреше. Хората се снимаха с него, а той раздаваше бонбони на децата. Наблюдавах го от магазина, в който работя. И си мислех "Ха! Какво нещо! И двамата работим в момента. Аз печеля хляба, а той свобода..."
Истината е, че живеем в страната на невъзможното. Невъзможно е да си нормален, невъзможно е да си здрав, невъзможно е да учиш и да работиш, невъзможно е да учиш без да работиш, невъзможно е да работиш без да учиш. Невъзможно е да правиш това, което те кара да си щастлив.
Затова и се възхищавам на малкото хора (като този Моцарт), които правят невъзможното възможно. Ама трябва ли да е така? Ето че не всеки има тази сила и цигулка да излезе и да каже. Какво и как няма значение. Можеш да свириш, да пееш, да говориш, да пишеш.
А за тези, които ги няма? Кой слуша тяхната мелодия, разбира ли някой техния призив, четат ли се техните песни? ...
Едни казват прокудени, други осъждат - бягащи, трети са тук оставащи. Ако питате мен, всички сме просто немили-недраги.
Коментари
Публикуване на коментар