Топли гевреци и защо сме глухи
Преди няколко седмици водех неангажиращ разговор с колежки относно необикновените хора, които ни карат да се усмихваме. Ставаше въпрос за мястото, през което минаваме всеки ден, в частност един подлез, в който има малка лавка за гевреци, продавачката на която е доста възрастна жена, около 70-годишна може би. Нищо необикновено ще кажете.
Всъщност не е така. Колежките ми разказаха, че въпросната баба била изключително мила и впечатляваща понеже предлага гевреците си по особено различен начин. На всеки, който минел от там тя пожелавала хубав и прекрасен ден и го питала дали не иска да си закупи един топъл геврек. Всяка сутрин. Не пропускала да поздрави всеки забързан и замислен човек, насочил се с тъмни мисли към работа и да създаде усмивка на лицето му в началото на деня.
Слушайки за нея, ми стана едно такова топло и радостно, но от друга страна се запитах защо мен никога не ме е поздравявала при положение, че и аз всеки ден минавам от там. Даже се почувствах някак пренебрегната и тъжна. И как не съм я забелязала? Защо мен не ме пита дали не искам геврек? Аз обичам гевреци...
Мислейки в тази насока, се опитах да пресъздам наум пътя, който извървявам всеки ден от вкъщи до работа и най-вече момента, в който минавам през подлеза. И изведнъж... ме осени като мълния!
Та как ще я забележа и как ще я чуя бедната жена сутрин да ми пожелава приятен ден, като аз всеки божи ден минавам от там само телом! Всеки божи ден аз... съм със слушалки.
Докато допреди малко се чувствах леко засегната и тъжна, сега ми беше изключително виновно и се намразих, че всъщност минавайки от там всеки ден глуха за целия свят, не съм била пренебрегвана, а аз съм била тази, която пренебрегва.
Замислих се колко сме глухи всъщност (освен, че сме и слепи). Колко неща пропускаме всеки ден да чуем и защо го правим? Дали за да избягаме от действителността или просто ни е по-лесно да не се натоварваме с Другите (Проклет да си, Сартр!).
А ако някой ден поискаме ние да говорим, как ще се почувстваме, ако човекът отсреща си сложи слушалките и стане глух за нашите думи?
Такива мисли ми минаваха и даже въображаемо видях как бабата вика след мен, а аз я отминавам без изобщо да се обърна. Почувствах се ужасно.
...
На следващия ден тръгнах на работа без слушалки. Когато стигнах подлеза, се спрях на малката лавка, поздравих бабата (която междудругото наистина изглежда като баба-вълшебница от приказките) и си купих един геврек. Вече спокойно си отидох на работа и ми стана някак си по-леко.
Нали ви казах, че обичам гевреци. :)
Всъщност не е така. Колежките ми разказаха, че въпросната баба била изключително мила и впечатляваща понеже предлага гевреците си по особено различен начин. На всеки, който минел от там тя пожелавала хубав и прекрасен ден и го питала дали не иска да си закупи един топъл геврек. Всяка сутрин. Не пропускала да поздрави всеки забързан и замислен човек, насочил се с тъмни мисли към работа и да създаде усмивка на лицето му в началото на деня.
Слушайки за нея, ми стана едно такова топло и радостно, но от друга страна се запитах защо мен никога не ме е поздравявала при положение, че и аз всеки ден минавам от там. Даже се почувствах някак пренебрегната и тъжна. И как не съм я забелязала? Защо мен не ме пита дали не искам геврек? Аз обичам гевреци...
Мислейки в тази насока, се опитах да пресъздам наум пътя, който извървявам всеки ден от вкъщи до работа и най-вече момента, в който минавам през подлеза. И изведнъж... ме осени като мълния!
Та как ще я забележа и как ще я чуя бедната жена сутрин да ми пожелава приятен ден, като аз всеки божи ден минавам от там само телом! Всеки божи ден аз... съм със слушалки.
Докато допреди малко се чувствах леко засегната и тъжна, сега ми беше изключително виновно и се намразих, че всъщност минавайки от там всеки ден глуха за целия свят, не съм била пренебрегвана, а аз съм била тази, която пренебрегва.
Замислих се колко сме глухи всъщност (освен, че сме и слепи). Колко неща пропускаме всеки ден да чуем и защо го правим? Дали за да избягаме от действителността или просто ни е по-лесно да не се натоварваме с Другите (Проклет да си, Сартр!).
А ако някой ден поискаме ние да говорим, как ще се почувстваме, ако човекът отсреща си сложи слушалките и стане глух за нашите думи?
Такива мисли ми минаваха и даже въображаемо видях как бабата вика след мен, а аз я отминавам без изобщо да се обърна. Почувствах се ужасно.
...
На следващия ден тръгнах на работа без слушалки. Когато стигнах подлеза, се спрях на малката лавка, поздравих бабата (която междудругото наистина изглежда като баба-вълшебница от приказките) и си купих един геврек. Вече спокойно си отидох на работа и ми стана някак си по-леко.
Нали ви казах, че обичам гевреци. :)
Коментари
Публикуване на коментар