Оставаш ли?

Хората, които пишат знаят това чувство. Това, което не може да изразите в проза, обикновено лъсва като някое и друго стихотворение.

Ето едно такова "някое и друго" стихотворение, написано миналата година и незнайно защо изскочило сега отнякъде и задръстило иначе така спокойния ми ум.


"Аз оставам"

Вървете вий по пътя ясен.
Аз оставам.

Честити бъдете с усмивка или без
срещнете някой друг в ръка със поздрав
на слънцето бъдете приятел драг
и лъчите нека ви закрилят.

На празник чуден по облаци ходете
боси, стъпвайки на захарен памук.
След това безмълвно в залеза се слейте
и разлейте се по розов хоризонт.

А кога настъпи онази късна нощ,
поднесете хляб и сол на тъмнината.
За прошка звездите помолете,
заспивайки с блестяща лунна песен.

Но един ден в съня ви привидение ще бъда
ще ме познаете, ще викнете след мен
Сълза за поздрав от две очи ще капне
намокряйки душите ваши с чест.

Събудете се тогава, разтуптяни!
Спомнете си - слънце, залез и луна
И вижте... те сега са толкоз празни
Изгубени във знака „свята леснота”.

Вървели сте, ала стигнахте къде -
в пустиня люта със оазис вечен.
А там копнежът ви какво отне.
Едната радост – Човек да сте наречен.


Вървете вий по пътя ясен.
Аз оставам. 



У. Р.